С лице в мравуняка. Стихове

Снощи влязоха в градината и ми казаха звездите: "Други тук седяха преди теб, други гласове в росата екнеха и в друг завет други ни обичаха... Ти кой си?" Снощи облак скри небето, плака дъжд и грейна месецът. И видях как розите като дечица в празнотата на душата ми с кървящи ириси надничат. И видях с воали бели да горят божурите, зърнах обред в кръг магичен - свещ в ръка, която пали ламъче като победа, и съзрях врати с обкови сред атлазени градини, и девойки с устни-бисер и мъже сред бранна слава и дворци, и трон под лаври, и беди, и пустош... После се втвърди мигът и вятър връхлетя над мене с гняв на просяк, който безответно по вратите ми е хлопал в слепи нощи.. Нямах сила да избягам, ни да тръгна срещу него; нямах думи-истини - да скърша упоритата си болка; нямах даже злост в сърцето - към огледалата на съновиденията камък да запратя и на миналото тягостната маска да разбия... Снощи пих в градината си, пях и плаках. Стичаха се в нищото сълзите ми, докато в плача ми, като в питане без отговор, се разби небето... И прозрях: вярвал съм като слепец в звездата си, а тя никога за мен не е изгрявала!