Поезия / Фернандо Пинто до Амарал

ИГРА НА СВЕТЛИНИ, ЗАСПИВАЙКИ За Гащан Круш В стаята без никого чертая дъха на най-далечната звезда — все тя още ми приказва от гробницата, където обитава. Исках да я разгледам през прозореца, кога лазурът на нощта ме утешава в тая тъмна и претъмна стая, гдето проявявам образи, от времето осакатени като в огледало, чиито късове блестят върху леда на моята душа все по-замъглена и почти разплута под тежкия порой на забравата. Умората, ронена в съня, Влачи ме сред тинята, където умряха най-древните сълзи: сянката ме връща в бездънието, гдето призраци се будят мълком в напрегнатия гърч на един сън — недоловим трус, трептящ в пердета или жалузи като последен зов на ангел, изнемогнал под моите клепачи.