Дневник на една изневяра

Йоргос Дукарелис, професор по археология от Атинския университет, се завръща в Малките Циклади двайсет години след археологическата експедиция, която го превръща в знаменитост и променя завинаги личния и професионалния му живот. Предстои му още една експедиция, този път до дълбините на собствената му душа. Обикаляйки отново местата, на които някога е живял, сред спомените и невидимите нишки, които го свързват с три жени от далечното минало, близкото минало и настоящето, под яркото слънце на Егея, между скалите, безплодната земя, морето и необятната синевина на небето, Дукарелис ще се опита да подреди живота си и да си припомни случилото се през онова решаващо лято. Един роман на границата между минало и настояще за времето, неговата безпощадност, паметта, любовта и изневярата. Какво всъщност измъчва съзнанието му? Сценарий няма, животът му не е телевизионен сериал. В истинския живот една невидима ръка пише сценария в момента, в който се развиват събитията. Винаги е смятал себе си за предвидлив, винаги е искал да държи съдбата си в свои ръце, сам да определя участта си. Сега обаче това вече не е по силите му. Единственото, което иска, е да подреди мислите си, да придаде форма и вид на живота си, който напоследък се изплъзва между пръстите му като пясък в пясъчен часовник. Той, който се опитва, откакто се помни, да разкрие тайните на миналото и да възстанови бита на праисторическите хора, сега е напълно неспособен да контролира собствения си живот, да разтълкува загадките на душата си. Всеки път, когато се опитва да ги разгадае, се изгубва в черния лабиринт на съзнанието си. Само въпроси витаят там, отговори като онези, които дава с разкопките и с книгите си, няма. Иска му се да намери малко покой и да, не отрича, че през ума му като проблясък е минавала мимолетната мисъл, че не би му дошло зле, ако се случеше да остави костите си на този остров. Разбира се, при положение че смъртта настъпи случайно, внезапно, по естествен начин. И кой знае, може би тогава археолозите на бъдещето ще го открият хиляди години по-късно, заровен в пръстта, вкаменен до някой праисторически гроб, и ще датират останките му. Знае, че отправната точка, за да изчислят възрастта му, ще бъдат пет хиляди седемстотин и трийсетте години, необходими за полуразпада на неутроните в ядрото на радиоактивния въглерод 14. И ето че тогава животът му ще придобие други измерения. Сега му се вижда абсурдно дори да си представи десетилетията на жизнения си път на фона на тези пет хиляди седемстотин и трийсет години. Още по-малко пък на фона на петте милиарда години на Земята или на 13,7-те на Вселената, на фона на вечността.