Дъска по мокрия пясък

Екатерина Григорова (р. 1975, Добринище) е редовен преподавател от 2007 г. в Нов български университет, където води курсове по новогръцка литература, превод на художествен текст, практически новогръцки език. Автор е на множество публикации с поезия, както и на публикации в областта на новогръцката литература. Носителка на второто място от Националния конкурс на името на Петко и Пенчо Славейкови за лирично стихотворение (2014). Нейната стихосбирка „Фарадеев кафез“ (изд. „Жанет-45“) е удостоена с една от наградите за поезия на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2013), както и с номинация за Национална литературна награда „Памет“ (година I-ва – година на Иван Методиев) за 2013 г. Поезията на Екатерина Григорова не предлага лесни и еднозначни послания, тя разчита на интелигентни и ерудирани читатели, чието въображение може да се ориентира в сложно кълбо от културни асоциации и внушения. Стихотворенията са по-скоро нетипични за българската лирическа традиция, в която преобладават интимните преживявания и личната изповед. Те впечатляват със своето тематично разнообразие, с богатството от парадоксални, понякога дори абсурдни образи, напомнящи за поетиката на сюрреализма и в същото време подплатени с мисловната задълбоченост и структурните особености на англоезичната лирика. Книга, която се съпротивлява на всичко безцветно и равно в нашето ежедневие. Милена Кирова Екатерина Григорова умее да пътува като автор както в световното пространство, така и в най-новата българска лирика. Още първата ? книга „Фарадеев кафез“ съобщи, че имаме пред себе си поет с висока способност за надмогване на шока от препусналото битие. В новия си сборник тя е последователно проницателна, ненатрапчиво парадоксална, находчиво помирителна. Ако искате да усетите аромата на понятия като „трендафил“, „марципан“, „стадо пуйки“ в контекста на съвременния технологичен, социален и морален въртоп, това е четивото. Бойко Ламбовски Залезът Дали някога ще можем да полетим с балона на е. е. къмингс? Двама души, извисени в небето над града, по-високо от смога и по-ниско – за да видим как светят покривите и движението мяука. А може би ще зърнем други като нас, загледани във вечното – с тъжни крачки те отказват да живеят. Или онези, откъснати от тротоарите – хвърлящи поглед като диск, който се разтопява пред слънцето. Сигурно това са облозите им с висините: ще бъдем двамата в един балон, който души смъртта в короната на вечнозелено дърво из „Дъска по мокрия пясък“