Невидимото дете

... Змеят доплува до стъклената стена и отвори муцунката си, пълна с мънички, мънички бели зъби. „Сърдит е - помисли си Муминтрол. - Сърдит е, въпреки че е толкова страшно малък. Какво да направя, за да го накарам да ме заобича?... и какво ли яде? Какво яде един змей... ?" Разтревожен и възбуден, той взе буркана и тръгна към къщата много предпазливо, за да не се удари змеят в стъклените стени. Беше ужасно мъничък и крехък. - Ще се грижа за теб и ще те обичам - пошепна му Муминтрол. - Нощем ще ти позволявам да спиш на възглавницата ми. А когато порастеш и ме заобичаш, ще те водя да плуваме заедно в морето...