Иронията

"Иронията е самата подвижност на съзнанието, духът, който непрестанно оспорва и подлага на съмнение собствените си творения, за да съхрани живостта си и да остане господар на кодовете, културите и церемониалните форми. Иронията оспорва непрекъснато т.нар. сакрално-свещени предпоставки: с недискретните си въпроси тя руши всяко определение, неуморно съживява и обновява решението на всеки проблем, във всеки момент смущава високомерната педантичност, готова да се установи веднъж завинаги в една самодоволна дедукция. Иронията това е безпокойството и неудобният живот. Тя поставя пред нас вдлъбнатото огледало, в което ние се червим, когато се виждаме деформирани, гримасничещи, учи ни да не боготворим себе си и прави така, че нашето въображение да запази всички свои права върху непокорното потомство. Онзи, който остава глух за шепота ?, осъжда сам себе си на застинал догматизъм и блажено затъпяване." От главата "Играта на любовта и хумора" Владимир Янкелевич (1903 – 1985) е известен френски мислител, културолог, музиколог, дългогодишен професор по морална философия и метафизика в Сорбоната, ученик на Леон Бруншвиг и Анри Бергсон, противник на философията, която “не говори нито на сърцето, нито на въображението”, и привърженик на определен тип мислене, който самият той нарича “мъдрост”. Научните му интереси са съсредоточени върху метафизиката на “не-знам-какво” - термин, с който означава онова, което не може да бъде адекватно определено, и “почти-нищо” - тоест онова, което липсва, когато привидно нищо не липсва. Занимава се също така с етиката на добродетелта и естетиката на неизразимото. Автор е на монографиите: "Не-знам-какво и почти-нищо" (1957), "Музиката и неизразимото" (1961), "Смъртта" (1966), "Прошката" (1967), "Невъзвратимото и носталгията" (1974), "Парадоксът на морала" (1981) и др.