Живот като строшено огледало

Началото Живот като строшено огледало Парчета разпилени по паркета сив Пълзя между разхвърляни отломки От блянове, надежди и мечти От тях подреждам призрачна мозайка Безбройни битки водя със химери А те прииждат, шайка подир шайка Със разума ми сили да премерят Висят парчета кожа от нарязаните длани Но болката удавена е в своя крясък В небето газят, а нозете - изподрани - Разтварят се в ледения звезден блясък Безумец страшен, непонятен, упорит Превръщам дишането в самоизтезание Катеря се по склона след Сизиф За да открадна чуждото страдание...