За градовете и нещата

“Иска да се затвори, да си подбере населението, изследва възможните притежания на светлината на украшенията за елха, може да влезе в която и да било илюстрация и да се усеща в нея, да бъде морето, по което корабите не оставят следи, запомня само състоянията като безкрайното люлеене, хоризонтът се издига и пада, дори едно пробито листо не й трябва да си играе, песните за есента, зимата до първи януари, дърветата цъфтят по пълнолуние, не търси самотата, но вече я притежава, знае всичко за местата, които по-късно ще види, но ще сънува само това място, където е познала несбъдването преди мечтите си, то непрекъснато й напомня за своята неслучайност, заминаващите осиротяват, отбелязват мястото с кръстче, носят със себе си всичките си умрели, от този полюс има само една посока – голямото нарушение на идеята за света, преселването, изгубената хармония, изгуби естествената близост, територията е нашарена, да пожелаеш живота на другите е да пропаднеш в безкрайност, вечност, добре, че мисълта умее да отскача от тези страшни думи, да се захваща в такива случаи със семената, те й залисват страха, правят го по-благороден, личен, представят времето като растеж, превръщат се в цветя, които съществуват извън кръговрата, извън полезността, тези възклицателни, заради които понася сношението и храненето, моментното усещане за цялостта в една възможна връзка и отчаянието от едно частично значение като цяло безсмислено, упадъкът към една по-низша завършеност, нещо толкова лично като виенето на свят, той си отива и я приближава към страха и като всеки страх непоносим, птица се издига като подпалена хартийка, изпуска записаното, ще бъде вечно стара в безсмъртието, защото е остаряла на земята и няма нито едно убедително свидетелство за младостта, само героичното начало, оправданието да прави каквото си иска и да звучи като отмъщение, преди на своите унищожители да им се отдаде изцяло, да си нахвърля оградка от тополи.” Цвета Делчева