Православие и постмодерност

Духовната роля на православната традиция и исихасткият дух противостоят на постмодерния секуларен дискурс. Възможността за личното битие на човека, т.е. съществуването му като "просопон" /лице/, като личност е отпечатана от Бога върху творената човешка природа по Негов образ. Човекът е лице само като самосъзнание на Другостта и следователно, само в перихорезис с всяко друго съществуване, само във връзка и някакво отношение с Другите. Личността и в православната вяра, и извън нея се разглежда в диалектическа връзка с общността /З.Бауман/. Божественото Триединство е образец на отношенията между личността и общността, между "лицето" и обществото. Пред постмодерния православен християнин стои голяма задача: действително превръщане на неговото участие в Църквата в живот посветен на любовта "во Христе" - по подобие на Божественото Триединство и разпростиране на този опит в обществото като цяло. В диалектиката на личната и колективната духовна, морална и обществена отговорност за злото, съществуващо в съвременната действителност, личната езотерична и екзистенциална промяна е изходен пункт за духовния и обществен метаморфозис. Християнският, православният, литургичният и тайнствен живот са необходимо условие за такава нагласа, но тя не трябва да се изчерпва и изражда в "секуларна типолатрия". Трябва да укрепваме съзнанието си за активна духовна и материална подкрепа на другите братя, на всички нещастни и огорчени хора в света най-вече от страна на "плеромата" на Църквата. Тази свята Плерома е призвана да съдейства за ограничаване и преодоляване на секуларните феномени, които днес преизобилстват..." Из "Православие и постмодерност"