Правило 42

Не и не, и не. Не те разбира никой, само мъртвите поети, само те в очите ти като морета влизат и тръбят с далечните си брегове, върху които спи на промечтаното от тебе пясъка и крабове го дупчат с колебливото си настояще; капят дълги перести листа и вятърът издига водни статуи. Не те разбират тука, не - замерят те с изгнили междуметия и катинари щракат, и ключа въртят наместо маргарита между зъбите. И подивяваш зад решетките от недоверие, върху Луната спиш, измисляш имена на птиците, рисуваш върху пепел безграничното и се надяваш да възкръсне, ти, баща на феникса и майка на детето. Може би не те разбират те, който са удавени във жаждата и изворът за тях е просто воден източник, а не империя от светлина с армада сенчеста и с мокрите следи по камъните обли на Шива и Лакшми. Може би не си във поза лотос, а просто си седиш и чакаш някой да ти хване вяра или зайче, да не плачеш - ти, баща на вечното съмнение и майка на дъжда. Какъв порой! Какви светкавици! За сетивата пиршество. Ако остане някой сух във тая гмеж от небеса и пръст - ще бъде с ръст на превелика тайна и лице с така дълбоко вкоренена благост, че започбаш да разбираш, ти, баща и майка на прохождащи въпроси.