Портрет на надежда

ПОРТРЕТ НА НАДЕЖДА Пак рисувам на тъгата портрета. Малко ретро, но нали го платиха. С молив стреснат, по липса на четка, от гротеска на няколко щриха. Вместо сълзи, нахвърлям лунички, в светлосенки очите ? вплитам, ей – очите ?, някак си ничии, а пък точно в сърцето ми впити. И не казвай на друг, че прилича, те косите ? тъй ще струят, че да разбираш, че още обича във едно средпристанищно кътче. Ти си мислиш, че така се шегувам? Независимо как ти изглежда, тя, тъгата, която рисувам, е проект за портрет на надежда. Последните стихотворения на Цветан Начев, събрани в книгата "Портрет на надежда", продължават някои от плодотворните лирически хрумвания от предишните му сбирки и в същото време съдържат трагични послания, заредени с голяма сила на внушението. Парадоксално е съчетанието на черната тъга, безизходността, крайния песимизъм със светлата вяра, възвишената надежда, нежните лирически пулсации. Но парадоксът е само на пръв поглед. Защото разочарованията, скепсисът, болката в крайна сметка се превръщат в подемни крила за вдъхновението и надеждата на поета. Ето защо много показателно е въвеждащото стихотворение, което е и програмно като внушение и послание към читателите. Всъщност поетът Цветан Начев цял живот търси и се опитва да портретира образа и неуловимите измерения на надеждата. Злата съдба прекърши рано неговия творчески път. От друга страна обаче има някаква странна закономерност и прилика в живота и творчеството на подобен тип творци. Всяка съпоставка, разбира се, е условна, но при спазване на мащабите и при отчитане на индивидуалната специфика на таланта не може да не ни направи впечатление, че има общ знаменател, който приютява във вечността истинските и органични поетични таланти - тяхната съдба е трагична, но в същото време героична и поетично възвишена. Във фалангата от талантливи и без време отишли си творци трябва да поставим без съмнение и Цветан Начев.