Отстрани. Поетики

Малки амнезии С една шепа букви всичко може да се напише, всичко може да се премълчи. И нищо няма да е съвсем каквото е било. Затова не искам да подреждам там, където душата неспокойно е живяла. Ще разклатя хубаво шейкъра и ще го изсипя отново. Ако нещата имат спомен за себе си, всяко ще застане там, където е било. я. Обичах един мъж. Всъщност - какво правя? Така не се говори. Трябва иначе, с дистанция, не може така с думите, безразборно. Казва се: имах един мъж. Ето така някак вече е по-прилично да бъде началото. ъж. Кой мъж? И какъв? И какво единствено число? ту. Сънят, с който се събудих отдавна. Ръцете му плуват върху белия чаршаф. Гласът идва, тялото не се вижда. Налива думите - студена бира в топлата чаша на ухото - и пита: какво става под кожата, когато телата се помиришат? Сънувам думите ми как изплуват с обърнатите си кореми - риба до риба, хлъзгави и всичките еднакви: студено. ее. Едно чувство едрее в главата ми. Като тумор. Не смея да му дам дума. Разсейките са онова.... как да кажа, ужасът на заболяването. ах. Прозорецът е отворен. Пердето се повдига. Като гладък корем - тяло, което спи и диша дълбоко сгорещения въздух. Ровя в думите му. Върховете на пръстите се подбиват и започват да пулсират. Това щастие не може да те убие. Страх ме е от него. Не се притеснявай. То ще бъде временно. хк. Разказвам му съня си. Вървя по широка улица, виждам в краката си пръснати някакви неща, блещукат шаренки. Навеждам се да си взема едно, второ, трето, но те са толкова крехки, че докосването ми ги смазва на прах. Вдигна ли очи - улицата въобще не свършва. ък. Той ми връща негов сън. Как стоял на висок остров насред морето. Островът бил стръмен като мелнишките пирамиди, но морето било чуждоземно, студено като си потопиш пръстите на краката. Стърчал там като дърво, когато водата започнала да изчезва - все едно дъното било жадно - така се просмукала в пясъка, като след дълга суша дъжд върху пръст. Не останала капка вода и дъното зяпнало като неочаквана пустиня с все още живи трупове на риби и растения. Тогава неговият хълм се размърдал, той загубил равновесие и се затъркалял надолу, а пясъкът поддал и го удавил чак до гърлото. Той се огледал, колкото можал, и си помислил: така ще се живее оттук нататък. хв. Минах с автобус покрай старата си квартира. В един от ония дни - като в "Речника" на Павич - когато излизаш на улицата и първият срещнат ти удря първия шамар за деня, после още, накрая хукваш в гъстите шамари и дишането ти става ситно като скреж. Прибрах се късно, той вечеряше, седнах на края на леглото, прегърнах възглавницата и от мен остана една трепереща и поклащаща се купчина ръце, коса и дрехи. Помня как той не знае какво да ме прави, гласът му се схваща и се плаши да ме докосне, какво ти има, мъчно ли ти е... Такива неща. мо. Написано върху лист хартия, всичко може да бъде изгорено. Да бъда с тебе или да не бъда с теб е мярката на моето време ... Знам, любовта е: тревогата и облекчението да чуя гласа ти, очакването и споменът, ужасът да живея и занапред. Любовта е, със своите митологии, с малките си безполезни магии. Има една улица, по която не смея да мина. Вече ме обкръжават войските, ордите. /Тази стая не съществува; тя не я е видяла./ Името на една жена ме издава. Боли ме една жена в цялото тяло. p.s. Боли ме един мъж в цялото тяло. ня. Не искам да го виждам. Няма да го виждам. Няма да говоря, няма да мисля за него. Отказвам да го сънувам. ъс. Напук на мен срещам хора, по които ми е изпратил част от тялото си. Кичур коса, ъгълчетата на усмивката, походка. Накъсано на ситни парченца писмо. Вятърът току довява две-три букви, точка или запетая, минават съвсем близо до мен, шумолят, докосват ми е все едно никога не са били. Галина Николова