Led Zeppelin - романът/Песнопойка за плешиви хипита

Името ми е Джон Хенри Бонъм, а утре е 25-ти септември. На тази дата трябва да умра. Това ми го предсказа онази Gypsy Queen на панаира в родния ми Редич през 1966-а. Само не ми каза циганката през коя година ще гушна чемшира. Но аз подозирам, че ми рече тая прокоба, за да ме охлади... Защото тогава бях млад и летях на две педи над земята - тъкмо бях получил първата си заплата в строителната фирма на чичо Хенри, а в деня на откриването на панаира - 31-ви май - навършвах осемнайсет години. Така че имах двоен повод да празнувам. Затова и с приятеля ми Робърт (той е от Уест Бромич, но прекарва всяко лято при леля си в нашия градец) бяхме изпили по няколко халби Ел, преди да се спрем пред шарената палатка. Много хубави жени съм видял през живота си, но друга красавица като онази циганска кралица не съм виждал, кълна ти се! Огън имаше в очите й, а в ръкта й - кристална топка. За да се скрия от онзи огън ли, знам ли, но се наведох и взех да целувам върховете на лачените й обувчици. И тогава тя ми рече: - Джони, ти ще умреш на 25-ти септември! Когато излязохме от палатката, чух от високоговорителя на виенското колело песничката на оня лигльо Том Джоунс: "Лай, лай, лаай, Дилайла... О, моя Дилайла, аз ще умра от любоов!" И наистина, усетих как краката ми омекват, как пропадам някъде, как умирам от любов по моята циганка. После Роби ме отведе до храстите край реката и ме посъветва да си бръкна с пръст в гърлото... 2. Събудило се на зазоряване, прекрачило спящите тела на братята, сестричката и майка си, натъркаляни направо на пода в голямата соба, и излязло навън да облекчи мехура си. На чардака през летните нощи спял на прохлада тейко му. Момчето затворило вратата след себе си, разтъркало сънени очи и изтръпнало от ужасната гледка: първо съзряло брадвата, после и главата на татко си - разсечена на две като любеница, в локвата кръв... Тогава усетило присъствието на Страха - с тяло на огромен паяк, с парализираща волята отрова. Усетило и миризмата му на пикоч... И някаква мокра топлина, която сгрявала момчешките крака под дългата ризка. Кой и за какво го бил съсякъл - за пари, заради жена или земя - така и не се разбрало. Но целият по-сетнешен живот на Влади се превърнал в една безспирна борба със Страха. И макар в очите на съселяните си да минавал за корав човек, само той си знаел за какво става дума. Тъкмо се бил уволнил от казармата, когато лудите глави от селото тръгнали да събарят властта през 1923-та; сторила му се опасна тая работа, затова се включил и той. Били седемнайсет души, от тях само трима с оръжие. Поели към града направо през узрелите царевици. Страхът бил наоколо, Влади го усетил как души стъпките им. Усетили го и другарите му и започнали да забавят крачка, да приклякват из кукуруза - уж по нужда... На уреченото място стигнали само четворица. Почакали доста, но влакът от Шумен все пак минал, дошъл. Така се разбрало, че линията не е взривена, че нататък въстание няма... Прибрали се по къщите. На другия ден изтрополяли из селото десетина кавалеристи, предвождани от един офицер. И започнали да издирват метежниците. Влади се заробил в житото, в хамбара. Разбира се, и Страхът бил там - той накарал и войниците да мушкат с щикове в купчината жито. Не гъкнал, когато желязото се забило в ръката му, но кръвта го издала. Осъдили го на пет, но след две години амнистията го хванала в Шуменския затвор. Прибрал се на село, оженил се, хванал се за земята. Родили им се пет деца и сякаш всичко тръгнало добре, но... жена му се поболяла. И тръгнали Влади и кръвоточивата му жена по знахарки и доктори, при Бона Велинова ходили, накрая стигнали до Александровската болница. Лекарите поставили диагнозата, а тя била безмилостна - рак. Влади продал и последните две нивки, за да събере пари за операцията. Но пак се намесил Страхът. Била 1943-та и англо-американците бомбардирали София. Който можел да бяга - бягал. Болните нямали избор и само се молели на Господа. Наистина, бомбата подминала болницата и се тряснала в двора й. Но когато авионите отбръмчали, докторите излезли от скривалището и намерили Владевица мъртва. От страх. На Влади не му били останали пари дори да прибере на село тялото на невястата си. Затова я погребали в Орландовци. Когато дошъл с един свещеник за равнението на 40-я ден, вместо гроб намерили огромна яма от американска бомба. Прибрал се съкрушен, надвил го бил Страхът. ... Петър Марчев