Брачната фабула

Именно в този период Маделин си даде ясна сметка, че любовният дискурс е дискурс на безпределната самота. Самотата е безпределна, понеже не е физическа. Безпределна е, защото я усещаш докато си с човека, когото обичаш. Защото е в главата ти – това най-самотно от всички места. Колкото повече се отдръпваше Ленард, толкова по-силно го желаеше Маделин. Колкото по-отчаяна бе тя, толкова повече се отдръпваше той. Повтаряше си да се сдържа. Отиваше в библиотеката, за да работи над дипломната си работа върху брака във Викторианския роман, но нагнетената със сексуални фантазии атмосфера – разменяните в читалнята погледи, примамливите етажерки с книги – засилваше отчаяното й желание да види Ленард. И краката й неволно я повеждаха обратно през кампуса, по тъмните алеи, към Биологическия факултет. До последния момент Маделин таеше идиотската надежда, че тази проява на слабост всъщност може да се окаже сила. Стратегията беше брилянтна, понеже на практика липсваше всякаква стратегия. Тук нямаше игрички – имаше само искреност. Нима е възможно Ленард да не откликне пред лицето на тази искреност? Докато стигнеше до масата в лабораторията и потупаше Ленард по рамото, се чувстваше почти щастлива, но щастието й траеше до момента, в който той се обърнеше с поглед, изпълнен не с любов, а с досада. „Голям любовен роман в традицията на Джейн Остин.“