Бог ръка ми е подал

“Виж, виж, Гени Георгиева - шушукали момчета с понаболи мустачки и с блеснали очички, когато тя се разхождала по софийското стъргало. Към шепота се присъединявали и гласчетата на връстничките й, те хвърляли мечтателни или завистливи погледи към изящната девойка с буйните вълнисти кестеняви коси. Не убягвала от полезрението на солидни мъже и на изискани дами. Големият майстор Андрей Николов няколко пъти я спирал на улицата с предложение - да я въплъти в скулптура. Сама не знае защо не се е съгласила. Пък по това време гимназистката-третокласничка със загадъчна усмивка наблюдавала града и от своя голям портрет, поставен на витрината на фото „Изкуство". После много пъти ще се появява и във фото „Луна" - там ще бъде и до великия Шаляпин... Впрочем съзерцанието й било потребно, така както не можела и без лудорията - една такава, нейна си, някак по-различна от палавщината на другите дечурлига. То, различнсто - онова, което по своему изпъква и магнетично съблазнява душата на света наоколо, - си е Божие дело, знак от рождението до края... За добро или за зло отърване от него няма. Още хлапачка била, а така обичала самотата си - търсила я, намирала я. Грабвала си за нея време от събота и от неделя, когато всички излизали от дома. Дирила и друг диалог със света, един като че ли не й стигал. Рисувала си - може стол, може маса, може някаква заплетена, а наглед спокойна душевна нагласа; имала силни сетива за перспективата и за колорита. Пишела си стихчета. Изтръгвала от себе си посланията и те тръгвали по своите друмища. Пътьом се оказало, че сътворен върху белия лист, сплит от кромид лук бил досущ като жив и спечелил единствената за годината в класа шестица, която безкрайно строгата учителка скъпернически отпуснала. Но този факт наистина присъствал само пътьом - към нещо повече, което тогава тя едва ли ясно осъзнавала, ала въздухът наоколо й излъчвал в бъдеще време.” Зоя Захариева-Цанкова