Бог да благослови Стю

"Бог да благослови Стю" трябваше да е съвсем друга книга -интелектуална, красноречива и казваща нещо за света. Бях планирала тази много важна книга повече от 15 години. Само че не се получи така. На почетната възраст от 29 години отдавна се бях отказала от писането, работех с хора с тежки психични заболявания и се утешавах, че от журналистическото ми образование ще има поне една полза -баща ми щеше да си сложи дипломата ми в рамка за семейната история. По онова време за мен бяха настъпили лоши времена - заедно с кслегите ми се опитвах се да работя за хора с психични увреждания, от които никои не се интересуваше. Още по-малко пък някои се интересуваше от старанията ни да помогнем на хора, които се оказаха последната грижа на общността. Бях започнала да се съмнявам, че грижата за другия изобщо се възприема като важна. Тогава една холандска организация ме покани да консултирам техен проект. Заминах за Амстердам и там преживях физическо нападение, което сериозно застраши живота ми. В този критичен момент помолих много хора за помощ и реакцията им беше същата, която срещах и в работата си с рискови групи - пълно безразличие. Тогава, сякаш отникъде и съвсем неочаквано, се появи един ирландец на име Стю, които ме защити с риск за живота си и после си тръгна без дори да изслуша думите ми на благодарност. Не поиска нищо в замяна на това, че спаси живота ми. Не успях да благодаря на Стю, които ми подари увереността, че когато стане най-зле, винаги ще се намери човек, които не би търпял безучастно страданието на хората около него. Благодаря му с тази книга. Надявам се всеки да намери своя Стю, когато най-много се нуждае от него. Надявам се всеки да влезе в обувките на Стю поне веднъж. "Чувства как някаква ръка пълзи под презрамките на роклята й. Арогантна и насилническа ръка. За една безумна секунда тя не може да си спомни къде е и си мисли, че може би ръката принадлежи на Чужденеца, че цялото това време без него е било обикновен кошмар и сега се събужда в нормалния свят. Свят, в който да я будят неговите ръце е най-естественото нещо. В следващата секунда осъзнава, че ръцете на Чужденеца никога не могат да бъдат арогантни или насилнически. Настойчиви и търсещи - да, но никога груби. Свива юмрук и нанася удар без дори да си отваря очите. Знае как да удря болезнено и ефективно - правила го е неведнъж в живота си. Писък разкъсва купето. Който й да беше, трябва да го е ударила наистина лошо. Отваря си очите и вижда едно от момчетата, с които Милагрос се забавлява. "Мамка ти и кучка" - изкрещява той и отвръща на удара. Юмрукът му намира лицето й точно между носа и дясното й око. Болката е нищо в сравнение с яростта, която я залива внезапно. Още веднъж свива юмрук и се навежда. Един удар за всеки ден, откакто Чужденеца го няма. Още един за всяка самотна гореща нощ, прекарана в безпомощен плач от непоносимата болка на неудовлетворения й глад за него. Един юмрук в лицето на собствената й стабилност, която отвърна поглед от нея и я остави сред мъртвите и безнадеждните. И после още няколко истински улични тупаника заради проклетото безкрайно чакане. Ей така, по принцип и, за да й олекне."